В последно време, май нямам много време да пиша тук и може би съм разочаровала малката си публика, но в крайна сметка, нали всеки си има ежедневие изпълнено с препядствия, вълнения и прикючения. Отчаяните ми опити да не гневя хората около себе си, до някъде бяха успешни и до някъде не чак толкова... Явно това зависи от моите лични пристрастия или по друг начин казано за едни се старая повече за други по-малко, в зависимост от това кои хора са ценни за мен.
Вие по друг начин ли отсявате хората? Или може би, само аз съм толкова пресметлива? Не мога да кажа, че съм преклено критична, не мога да кажа, че самата аз не заслужавам критика, не мога да кажа, че моите решения са най - правилните, но пък резултатът от всичко това е моето ежедневие, от което аз все още съм доволна.
Ако ви разкажа проблемите от моето ежедневие, верятно ще се засмеете, защото са нищожни и лесно разрешми. Хубаво е, че все още, решенията на всички тези проблеми зависят от мен, трудно ставало, когато трябва да се рабти и с други хора. Та ние 8 колеги, студенти, едва завършихме 1 курсова работа, какво остава за по-мащабните проблеми.
Сега обаче се питам : Защо наричам курсовите работи проблем? Смело мога да кажа, че за мен не са такъв, но в края на семестъра ме обзема тревга, когато няколко по-възрастни, рабоещи, умни преподавателя, уж са доволни,а всъшност не са. Не си пестя писането, нито старанието, нито любезността и коректността, но въпреки това, едно на глед дребно неразбиране от моя страна, се превръща в продължително писане и преработване... е да увенчано с успех, но на каква цена. Сега аз съм онази нахална и нагла студентка, която дори аз самата е харесвам.
Това, което се опитвам да кажа е, че не винаги нещата са такива каквито изглеждат. Искаш да си отличник със стил, а те гледат като нагъл зубрач? Искаш да си добър приятел, а те виждат като неотзивчив егоист? Искаш да си търпелив, а се превръщаш в нервак, който дразни дори себе си.
Тези моменти, аз ги наричам дупки, тогава всичко върви срещу теб и си казваш, че следва възход, но времето е спряло и ти стоиш депресиран и онеправдан. Стоиш си в тази дупка, от горе всички те гледат и обвиняват, недеоволстват и се сърдят. В един момент се осъзнаваш, ставаш и виждаш всичките лесни решения. Обичам този момент, когато вече всичко е лесно и ми се случват само хубави неща.
Основният ми въпрос към Вас е следния. Как всъшност взимаме решения? Как разбираме кое е правилно и кое не ? Как разбираме за кое е редно да се говори и за кое е добре да помълчим?
Толкова много неща ме вдъхновяват. За кое да пиша и кое да Ви спестя? За момента се позовавам на "естествения подбор" , инстинктивно и първично решавам, че тази тема ще Ви хареса и бам! Започвам да пиша за нея. Дааа за сега съм на "естествения подбор", имате ли по-добри идеи?
