На 100 метра от брега....

   Разхождаме се по плажа, там където дивите зимни ветрове се гонят, а в пясъка са разпръснати морски бижута, миди рапани с най-разкошните разцветки на земята. Там на плажа, където безпощадните черноморски вълни се разбиват в скалите.

   Но ето, че малко греша. Властното море изпраща своите вълни към скалите, но те не срещат скала а човешка ръка. И ето, че силните морски войници са безсилни пред човешката разруха.

Да, разруха наричам този строеж, който погубва истинското лице на красивата ни страна. Там където деца са играли и са се радвали на прекрасното море, сега се строи, грозна и зловеща картина, чието място не е на брега. Колко още хотели са нужни? Колко още апартамента ще построим за руснаците и защо трябва да са точно там, на плажа?

   Не, не говоря за дюните, помните ли онзи закон, който гласи, че НИКОЙ няма право да строи на по-малко от 100 метра от плажа? Е оказва се, че в община Несебър или НИКОЙ не помни този закон или НИКОЙ не знае за неговото съществуване. Докато медиите гърмят как дюните за защитени, някой тихо и кротко застроява плажната ивица.

   Не чуваме воя на мощните багери, не виждаме работещи строители, по време на нашата следобедна разходка, но на следващия ден този привидно замръзен строеж някак си е допълзял до брега на морето. И как така като гъбки след дъжд изникват нови етажи и нови постойки. Защото, "докато слънцето спи нейде в дабравите, аз виждам как крадците разбиват бравите" виждам и как се излива бетон и как тихо се тухли редят.

   Докато аз все още осъзнавам какво се случва в този град, а и по цялото черноморие, то моите деца ще живеят в свят от бетон, те няма да познават дивите брегове на Несебър и няма да знаят къде е играл баща им. Те няма да виждат прекрасното слънце над морето, те ще живетя под бетонната сянка на блока, построен там без капчица съвест. И ако някой ден дето ми  ме попита какво съм направила, за да не се случи това, аз ще кажа само, че съм написала няколко реда, които едва ли някой ще прочете.

   Е нищо мойта вяра е несломена, че някой ще се опълчи на тези строиежи. Все някой ще има, по-силен от този човешки стремежи, и все някой ще се намери, разумен и смел, някой, който ще съхрани поне малко от дивите брегове на красивото Черно море.

  Опитвам да не бъда гневна  и кротко да разсъждавам над тези проблеми, но само в един ден, в една разходка, виждам толкова нелепи неща. Спряха строежа върху дюните, но раздърпаните полиетиленови мрежи останаха там, грозни и мръсни и никой няма да ги махне. Разхождаме се по дюните над самия плаж, но те са пълни с отпадъци от строежи, бутилки от бира, скъсани джапанки и зловонни торби с боклук.  Как да не се гневя, как да не мразя противната човешка съшност, за която на почит е да рушиш богатствата на майката земя, за строиш грозни високи кили, в които доброволно заключваш децата си ?

   Но мойта вяра е несломена! Не само аз  искам да видя отново дивите плажове, животните и хората заедно, без бетон без тухли, арматури и пепел, само чистата дива природа и хората, които я пазят. Вярвам, че и други хора искат това, може би не вие, но други....някакви, истински хора, чиято вяра

                                               "...е бронирана

                                                   здраво в гърдите

                                                   и бронебойни патрони

                                                   за нея

                                                   няма открити!"

...

МРАЧЕН
Ти беше мрак и мракът беше в тебе,
от светлината сякаш,бе те страх.
Но мракът в светлина е черен лебед,
а езеро от светлина аз бях..

Ти беше мрак,а мракът ме потърси
да бъда мрак,но с тебе си избрах.
Ти целият ми свят разтърси
как всичко се превърна в прах..

Ала и мракът в краката ми се свлече,
а щом те няма всичко бих отрекла.
Но знаех,че не ще си в мрака вече
и с ручеите светлина потекла..

И пак си мрак,и с мрака се завръщаш
от светлината ли не те е страх?!
Че ти и нея в себе си превръщаш,
а само светлина аз бях..

It's really sad to see a flower,

without water without  sun.

It's really sad to see the power,

in hands of madness holding a gun.

They took the lives of children's souls,

like killing a flower of Mother Earth.

And all will ask "True or false",

like it's a game of death and birth.

Please come and save these children, please

Yes you! So brave and powerful!

Take out of their heads this threatening disease

then the world might not be so awful.

It's really hard to see a flower,

among so many weeds.

But do you have this secret power

in a desert to sow flower seeds?

Моята любовна лирика

ЛЮБОВ И ЛУДОСТ

Поляни дивни,нимфи и слънца
безброй звезди, цветя, лъчи.
Те скрити са в нашите сърца
и отражение на тез мечти.

Безумна райска красота
е сътворила думата любов.
Издига робът кралска висота
и чува се безсилен зов.

В таз малка дума,колко сила има
изящество и нежна грубост.
Тя от човека всяка болка взима
любов е тя,любов и лудост...

Силует

Красива,тиха нежна стая

Безумно тихо,силует стои.

Но кой е,как да го позная?

Безумно тихо, ала как шуми...

 

В таз красива,тиха стая

видях сега,че хаос цари,

а кой е силуета,пак не зная

той всичко в мене изгори..

 

Да,ти си бил.О,как не те познах?

Върви си бързо и не се обръщай...

Една мечта си,аз разбрах

сърцето ми отново не поглъщай...

КРАСИВ РОМАН 

 

Часовник стар,вървял през вековете

брои секундите още не изтекли.

А с думите събрани в редовете,

един на друг душите си са врекли...

       

Двама герои на красив роман, 

забравени в книга тайна, 

на някой стар,затрит таван, 

блести любов,така сияйна. 

Живеят двама в любов стихийна, 

опиянени в своята вечна страст. 

Заключени в любов килийна, 

забравят,че са в чужда власт... 

В романтичният затвор живеят, 

щастливи са, с часовник спрял. 

Разкошни песни за любов ти пеят.. 

обичат те, а ти не си успял...

ОБИЧАМ ТЕ

 

Обичам те,но как да призная

и как да погледна в очите ти.

В погледа как да позная,

дали са с мене мечтите ти..

 

Защо да не са днес за тебе,

всички мои въздишки горящи.

Защо да не са пак за тебе,

сълзите в очите блестящи.

 

Кажи,моля те,аз не разбирам,

и плача в безкрайната нощ.

Сълзите горещи събирам,

Аз вярвах в тяхната мощ.

Там 

Там под парещото слънце,

под нежните му парещи лъчи,

усетих мъничкото зрънце,

любов в твоите очи.

В морския  сън тъй безкраен,

реалност любовта ни била е.

И в морския залез потаен,

сърцето ми твойто желае.

Отново в делника мрачен и сив,

аз се връщам любовта да потърся.

А  твоя поглед безмерно красив,

Щом срещна така ме разтърсва.

Как искам и как се надявам,

на морския бряг, безмилостно сам,

с тебе аз днес да избягам 

и да останем завинаги там.

Мълва за самотата.

-Защо ти сама си отново?

Самотна е в теб самотата.

Наричаш ти старото ново.

Страх в теб се таи от мълвата.

-Мълва? Че съм просто различна?

Че сълзите си аз не показвам?

Че любовта ми е тъй безразлична?

И нечувани притчи разказвам?

-Мълвата, че вовеки сама си!

Че студено е в тебе сърцето!

Че заключила в килера срма си!

Че от теб е човешкото взето!

-Е какво? Нали не боли!

Не умира от хули душата!

Нали не плача когато вали!

Нищо лошо не е самотата.

Ти

Ти ме докосваш нежно с очи.

Този поглед остава завинаги парещ.

Този поглед оставя снежни лъчи.

С него докосваш, с поглед изгарящ.

Твойто мълчание ехти в планините,

и впива се в мен със стрели от кристали.

Кристални реки и плачът в равнините,

и  всичко си ти и теб са познали.

Теб всички познават как докосваш с очи.

Как живееш в небето и във всички води.

Ти правиш студени горещи лъчи.

Как твойто съзнание в мен се роди?

Восък.

Модел от восък - студено лице,

И безмилостен поглед суров.

Изваени тънки и бледи ръце,

И ето го човека готов.

Така творецът с безумен замах,

Направил топящи се хора,

Но нямало нищо човешко в тях,

а за него останал позора.

Искал да бъдат съвсем като живи,

Света с восъчна мощ да разбие,

Искал да бъдат безмерно щастливи,

Но сърцето от восък не бие!

 

Нали трябва да Ви кажа за меда

http://beegardenmesembria.alle.bg/

Аз съм вълшебник

         Когато хората мечтаят за нещо, така горещо и дълбоко, сред мечтите се раждат действия. И ако силно вярвам в себе си мога ли да постигна и най-невъзможните си мечти? Навярно думите ми са клиширани и до болка познати на хората, но виждам, че номерът с вярата в себе си и успеха след това, май работи. А удовлетворението от добрите резултати е наистина несравнимо.
       Сега обаче, ми идва на ум... Май не е достатъчно за този наш напредващ, свят да се трудим и упорстваме по единично. Днес зависим от другите, зависим от това дали хората ни харесват, дали "Европа" харесва Бойко и още куп други взаимодействия. Когато тази мисъл прониза съзнанието ми, моят малък успех изчезна в безкрайността. След като останах така нещастна, че не мога да живея сама, в моя свят, с моите малки възходи, за пореден път се обръщам към Вас и искам да Ви кажа, че трябва да се говори. Многократно съм се опитвала да докажа обратното, че масовите комуникации не са .... как да кажа "задължителни", но образованието, семейството и приятелите ми доказват обратното. Комуникацията във всичките и разновидности, може да спаси живот или бизнес или нечие изкуство. Ако аз искам да продавам мед, първо трябва да Ви кажа за него нали? Хората, които ме познават навярно ще се засмеят на този пример, но това е самата истина, малката реалност, в която живеем ни учи как да бъдем по-успешни.
Нека се върнем на темата за мечтите и тяхното реализиране. Вие цветно ли мечтаете? Питам се, защото моите цветни мечти ми помагат да ги реализирам, да ги превърна в материани неща, да мога да ги докосвам и премествам...И другият въпрос, който си задавам е, изобщо правилно ли е да наричам идеите си мечти? Прави ли ги това по романтични, по-вълшебни? Мисля, че точно това ме вдъхновява да ги реализирам. Когато представата за нещо е вълшебна и ти го сътвориш, ти ставаш вълшебник нали? Творя моите вълшебства, малки или за някои незначителни, но моите... и успявам... Аз съм вълшебник!