На 100 метра от брега....

   Разхождаме се по плажа, там където дивите зимни ветрове се гонят, а в пясъка са разпръснати морски бижута, миди рапани с най-разкошните разцветки на земята. Там на плажа, където безпощадните черноморски вълни се разбиват в скалите.

   Но ето, че малко греша. Властното море изпраща своите вълни към скалите, но те не срещат скала а човешка ръка. И ето, че силните морски войници са безсилни пред човешката разруха.

Да, разруха наричам този строеж, който погубва истинското лице на красивата ни страна. Там където деца са играли и са се радвали на прекрасното море, сега се строи, грозна и зловеща картина, чието място не е на брега. Колко още хотели са нужни? Колко още апартамента ще построим за руснаците и защо трябва да са точно там, на плажа?

   Не, не говоря за дюните, помните ли онзи закон, който гласи, че НИКОЙ няма право да строи на по-малко от 100 метра от плажа? Е оказва се, че в община Несебър или НИКОЙ не помни този закон или НИКОЙ не знае за неговото съществуване. Докато медиите гърмят как дюните за защитени, някой тихо и кротко застроява плажната ивица.

   Не чуваме воя на мощните багери, не виждаме работещи строители, по време на нашата следобедна разходка, но на следващия ден този привидно замръзен строеж някак си е допълзял до брега на морето. И как така като гъбки след дъжд изникват нови етажи и нови постойки. Защото, "докато слънцето спи нейде в дабравите, аз виждам как крадците разбиват бравите" виждам и как се излива бетон и как тихо се тухли редят.

   Докато аз все още осъзнавам какво се случва в този град, а и по цялото черноморие, то моите деца ще живеят в свят от бетон, те няма да познават дивите брегове на Несебър и няма да знаят къде е играл баща им. Те няма да виждат прекрасното слънце над морето, те ще живетя под бетонната сянка на блока, построен там без капчица съвест. И ако някой ден дето ми  ме попита какво съм направила, за да не се случи това, аз ще кажа само, че съм написала няколко реда, които едва ли някой ще прочете.

   Е нищо мойта вяра е несломена, че някой ще се опълчи на тези строиежи. Все някой ще има, по-силен от този човешки стремежи, и все някой ще се намери, разумен и смел, някой, който ще съхрани поне малко от дивите брегове на красивото Черно море.

  Опитвам да не бъда гневна  и кротко да разсъждавам над тези проблеми, но само в един ден, в една разходка, виждам толкова нелепи неща. Спряха строежа върху дюните, но раздърпаните полиетиленови мрежи останаха там, грозни и мръсни и никой няма да ги махне. Разхождаме се по дюните над самия плаж, но те са пълни с отпадъци от строежи, бутилки от бира, скъсани джапанки и зловонни торби с боклук.  Как да не се гневя, как да не мразя противната човешка съшност, за която на почит е да рушиш богатствата на майката земя, за строиш грозни високи кили, в които доброволно заключваш децата си ?

   Но мойта вяра е несломена! Не само аз  искам да видя отново дивите плажове, животните и хората заедно, без бетон без тухли, арматури и пепел, само чистата дива природа и хората, които я пазят. Вярвам, че и други хора искат това, може би не вие, но други....някакви, истински хора, чиято вяра

                                               "...е бронирана

                                                   здраво в гърдите

                                                   и бронебойни патрони

                                                   за нея

                                                   няма открити!"