Дупка до дупка...

В последно време, май нямам много време да пиша тук и може би съм разочаровала  малката си публика, но в крайна сметка, нали всеки си има ежедневие изпълнено с препядствия, вълнения и прикючения. Отчаяните ми опити да не гневя хората около себе си, до някъде бяха  успешни и до някъде не чак толкова... Явно това зависи от моите лични пристрастия или по друг начин казано за едни се старая повече за други по-малко, в зависимост от това кои хора са ценни за мен.
 Вие по друг начин ли отсявате хората? Или може би, само аз съм толкова пресметлива? Не мога да кажа, че съм преклено критична, не мога да кажа, че самата аз не заслужавам критика, не мога да кажа, че моите решения са най - правилните, но пък резултатът от всичко това е моето ежедневие, от което аз все още съм доволна.
Ако ви разкажа проблемите от моето ежедневие, верятно ще се засмеете, защото са нищожни и лесно разрешми. Хубаво е, че все още, решенията на всички тези проблеми зависят от мен, трудно ставало, когато трябва да се рабти и с други хора. Та ние 8 колеги, студенти, едва завършихме 1 курсова работа, какво остава за по-мащабните проблеми.
Сега обаче се питам : Защо наричам курсовите работи проблем? Смело мога да кажа, че за мен не са такъв, но в края на семестъра ме обзема тревга, когато няколко по-възрастни, рабоещи, умни преподавателя, уж са доволни,а  всъшност не са. Не си пестя писането, нито старанието, нито любезността и коректността, но въпреки това, едно на глед дребно неразбиране от моя страна, се превръща в продължително писане и преработване... е да увенчано с успех, но на каква цена. Сега аз съм онази нахална и нагла студентка, която дори аз самата е харесвам.
Това, което се опитвам да кажа е, че не винаги нещата са такива каквито изглеждат. Искаш да си отличник със стил, а те гледат като нагъл зубрач? Искаш да си добър приятел, а те виждат като неотзивчив егоист? Искаш да си търпелив, а се превръщаш в нервак, който дразни дори себе си.
Тези моменти, аз ги наричам дупки, тогава всичко върви срещу теб и си казваш, че следва възход, но времето е спряло и ти стоиш депресиран и онеправдан. Стоиш си в тази дупка, от горе всички те гледат и обвиняват, недеоволстват и се сърдят. В един момент се осъзнаваш, ставаш и виждаш всичките лесни решения. Обичам този момент, когато вече всичко е лесно и ми се случват само хубави неща.
Основният ми въпрос към Вас е следния. Как всъшност взимаме решения? Как разбираме кое е правилно и кое не ? Как разбираме за кое е редно да се говори и за кое е добре да помълчим?
Толкова много неща ме вдъхновяват. За кое да пиша и кое да Ви спестя? За момента се позовавам на "естествения подбор" , инстинктивно и първично решавам, че тази тема ще Ви хареса и бам! Започвам да пиша за нея. Дааа за сега съм на "естествения подбор", имате ли по-добри идеи?

Hear my prayer...

The last few years in Bulgaria were filled with sorrow. Many Bulgarian mothers lost their children for unknown reasons. Probably, you still don't understand exactly what I am talking about, but I will try to be clear and direct in my manner of expression. I will put all my effort n this because I don't want to be misunderstood.

I am a student, not just anywhere, but in Sofia and the majority of my gray workday goes in the "Student City". In that same student city in which several young people were killed in recent years. On December 5th 2008, a boy was killed in a park in student city, close to the club "Amnesia". Accused of the murder are three other students. This year the city of the Bulgarian future, gave another victim. This time not in a park, but in his own dorm room, a 19-year-old student was killed. For this tragedy too have been accused young students.

This is the situation. You and I do not know the victims or the perpetrators. That is why I don't seek their names, I am not retelling already known facts. Those boys no longer breathe and they will not return! And you and I, we know only that something is happening ... something very wrong. What happened in 2008? Club  "Amnesia" was closed and that's it. The tragedy was hardly caused by the existence of a night club near the park. There was endless talks that the clubs in the "Student City" should become libraries, that this is a place of depravity and violence, that nightclubs are the reason why young students do not appreciate the value of life...

What happens in 2012? The answer is Nothing! Nobody is really searching for the reason these lives were taken. Mothers, perhaps mad with terror once again want the clubs closed, the music banned, secretly hoping that the disappearance of pop folk will stop violence.

Let's look the music. Pop, rock, folk music, classical, rap, they all unlock the human emotions, make people dance, cry, shout or hit. How can the music in the student city kill a boy? Yes, the so-called folk music, isn't full with moral values and precepts, but the more often I listen to it the more I hear songs about love. Whether shared or not, whether consumed or not, love does not kill! Not chalga killed that boy nor rap nor alcohol. What killed him was other men's hands. Ruthless, mindless, devoid of care and education. As much as this might hurt the mothers of my peers, this is the truth.

When parents fail to raise a strong, sensible man, a man filled with the values and aspirations, then this is what happens. He goes out alone, makes the choice to get drunk or get high out of his mind, he makes the choice to get into a fight, he chooses to take life, because he does not know how sweet the air is, because he does not know that when he  breaths he can fix everything, because he was not taught that he can be stronger when gives a life, not when when he kills.

It’s easy for me, I saw a good family. I learned to love, to respect, to enjoy all living creatures. So I can say quite frankly: People Think! It is not the clubs, not the alcohol, not the partying that kill your children! Values and morals are gone. Children in kindergarten fight and swear, as savages, and their fathers even encourage them. It's all a matter of conscience and judgment. How much will one drink, how much will one be dancing, how many will the fists be and how necessary are they?

Yet it's not so easy for me, I can go out in the park in student city tonight and no matter how humble and calm I am, I will stand against a man who doesn't know that sweetness. Take a breath, please! See how much beauty and tremor, and even childish naivete there is in my last lines, because I still believe there is something that distinguishes us from animals. We love music, dance and colors. Listen to the pulse of the nature, but sometimes we forget how our own hearts beat

Чуйте молбата ми...

Последните няколко години за България са изпълнени с много скръб. Много български майки изгубиха децата си по незнайни причини. Най-вероятно все още не разбирате за какво точно говоря, но в следващите редове ще се постаря да бъда ясна и дори малко директна, в начина си на изразяване. Ще хвърля цялото си старание в това, защото не искам да бъда разбрана погрешно.

                Аз съм студентка, не къде да е, а в София и по-голямата част от сивият ми делник минава в „Студентския град”. В този, същия студентски град, в който бяха убити няколко младежи през последните години.  През 2008-ма година на 5 декември бе убито момче в градинка в студентски град, близо до дискотека „Амнезия”. Обвинени за убийството му бяха трима младежи, също студенти. Тази година градът, в който се развива бъдещето на България, даде още една жертва. Този път не в градинка, а в общежитие, беше убит 19-годишен студент. За тази трагедия, са обвинени отново млади студенти.

                Това е ситуацията. Вие, както и аз, не познаваме жертвите нито извършителите. Това е причината да не търся имената им, да не преразказвам вече известни факти. Момчетата вече не дишат, няма ги и няма да се върнат!А ние с Вас знаем само, че нещо се случва...нещо крайно нередно. Какво стана през 2008-ма? Затвориха дискотека „Амнезия” и нищо повече, а трагедията едва ли е била причинена заради нощен клуб в близост до градинката. Изприказваха се безкрай глупости, че дискотеките в „Студентския град” трябва да станат библиотеки, че това е място на разврат и насилие, че нощните заведения са причината, младите студенти да не оценяват ценността на живота?!

                Какво става през 2012-та? Отговорът тук е само един. Нищо! Никой не търси истинската причина, за отнетия човешки живот. Майки, може би обезумели от ужас, отново искат да затварят дискотеки да накарат децата си да не слушат музика, с тайната надежда, че липсата на чалгата ще спре насилието.

                Нека погледнем към музиката. Поп, рок, чалга, класика,рап, всички те отключват емоциите на хората, карат ги да танцуват, да плачат, да викат или да удрят. Как музиката в студентски град е отнела живот? Да, така наречената чалга, не е изпълнена с морални ценности и наставления, но все по често се заслушвам и чувам песни за любов. Дали споделена или не, дали консумирана или не, любовта не убива! Не чалгата е убила онова момче, нито рапа, нито алкохола. Убили са го други човешки ръце. Безпощадни, безмозъчни, лишени от грижа и възпитание. Колкото и да наранявам майките на моите връстници, това е самата истина.

                Когато родителите не съумяват да изградят силен, здравомислещ човек, човек изпълнен с ценности и стремежи, тогава се случва това. Той излиза, сам прави избора да се напие или надруса до безпаметност, сам прави избора да се сбие, той сам избира да отнеме живот, защото не знае колко сладък е въздуха, защото незнае, че щом диша, той може да поправи всичко, защото не е научен, че става по-силен когато дарява живот, а не когато убива.

                На мен ми е лесно, аз съм видяла доброто семейство. Научена съм да обичам, да уважавам, да се радвам на живите твари. За това мога да кажа съвсем откровено: Хора замислете се! Не дискотеките, не пиенето, не купоните убиват децата Ви! Възпитанието, и моралът ги няма. Децата в детските гради се бият и псуват, като диваци, а бащите им дори ги насърчават.  Всичко това е въпрос на самосъзнание, и преценка. Колко ще са питиетата, колко ще са танците, колко ще са юмруците и необходими ли са те?

На мен не ми е лесно, аз може да изляза в тази градинка довечера и, колкото и премерена и спокойна да съм, срещу мен ще стои човек, който не познава онази сладост. Поемете дъх, моля Ви! Вижте колко красота и трепет и дори детинска наивност има в последните ми редове, защото все още вярвам, че има нещо, което ни различава от животните. Обичаме музиката, танците и цветовете. Слушаме пулса на природата, но  забравяме как бият сърцата ни. 

http://vbox7.com/play:a000929567

Корпоративните блогове – начин на употреба

    В съвременния свят, животът и съществуването са се превърнали в единен безотказен механизъм, който се стреми към съвършенството. Точно в този свят се развиват и разгръщат своите възможности, все по-големи компании и организации. Тяхното съществуване и развитие вече е невъзможно без масовите комуникации. Неутолима е жаждата за информация, дори в най-малките частици на всяка една компания. Липсата на информираност обрича на провал всяка инициатива или цел на предприятие, компания или организация.

            Корпоративните блогове като цяло се използват за постигането на организационните цели а дадена организация. Един от основните принципи на блоговете е, че в тях мения и коментари многат да изразяват всички членове на компанията. Така корпоративният блог изгражна в служителите, независимо от мястото им в йерархията на компанията, чувсто на принадлежност към нея.  Освен пряката комуникация между служителите се създава и усещане за информираност. След зададен проблем или въпрос в блога, следва вълна от информация под формата на мнения, гледни точки и предложения. Във вътрешните корпоративни блогове се случват всички тези връзки между слоевете на определена компания или фирма. В зависимост от характера и идеите на компанията зависи и това как по-точно ще бъде използван и организиран един вътрешен блог. Дали в него само ще се поднася информация за служителите или имено там ще се коментират и разрешават проблеми и казуси от фирмения живот.

            Външните блогове пък от своя страна поднасят информация на широката аудитория. Външните корпоративни блогове могат да продават ако това е цел на компанията, но по-добрият вариант е те да информират публиките за устройството на компанията, за начина й на работа и основната дейност. За да бъде популярен, посещаван и четен един корпоративен блог, той преди всичко трябва да бъде много активен. Постоянното подаване на информация провокира публиките да го посещават по-често. Големите компании няма как да стоят настрана след появата на новите медии. Ако цел на компанията е да популяризира свой продукт, то добре би било чрез външния блог да го покаже и да подчертае неговите уникални качества, чрез видео материяли, коментари и мнения от служителите на компанията.

            Корпоративният блог може и трябва да се употребява за изграждане  на доверие към компанията и за поддържане на добър имидж. Вътрешни или външни, корпоративните блогове са своеобразно средство за обединение, както на служители така и на целеви групи. Терминът, който обединява в себе си социална и корпоративна отговорност е корпоративният гражданин. В едно глобално общество всяка модерна компания се превръща в корпоративен гражданин и тя трябва да използва всичките сили на новите медии, за да се доказва пред света, да изтъква добродетели, динамика и прозрачност във функциите и услугите, които притежава и предлага. Блоговете се използват много, достъпни са и са разбираеми за голяма част от обществото. Дали тясно насочени или обширни или задълбочени, те винаги са ефективни.



Автор: Моника Каменова Кошарова 

Американската мечта: "Да се върна в България"

          Николай Янев е студент по бизнес аднминистрация в Бургаския свободен университет и е на 22 години, когато заминава в Америка да търси начин, да сбъдне мечтите си. Осъзнал, че в България няма възможност да печели достатъчно, за да инвестира в бизнеса, за който мечтае, той се качва на големия самолет, да работи и изкарва пари в страната на големите възможности.

          И наистина всичко се оказва голямо. Една голяма държава, с големи сгради и магистрали, с големи камиони и голяма икономика. „Имах намерение да остана само две години” е едно от първите неща, които ми разказва Николай, когато се срещаме в Чикаго.В последствие разбирам, как всъшност живее един български шофьор на камион в САЩ.  

            Тръгвам с него на път, за да усетя какво е да живееш в камиона. Това е петата, последна година,в която Николай кара камион и вече си е създал свой начин на живот в тази голяма машина. Спи в камиона, храни се в камиона, превърнал го е дори в практична фитнес зала за да не губи форма.Той кара по 500 мили на ден, които за мен са 9 безкрайно дълги и изморителни часа без никаква почивка, но след това разбирам, че когато работи здраво всъшност кара и по 1000 мили, а е карал и 40 часа без да спи изобщо.

           След това разбира се задавам въпросът „Защо?” и разбирам една нова истина, че тук, в щатите не е много по-различно и трябва да работиш като безумец, за да придадеш смисъл на живота извън родината.Легално той има право да стои зад волана едва 10 часа, но за това време не се печелят пари за мечти, а само средства за монотонен живот в една монотонна , добре работеща, строга система.

           След тези уточнения за работата си, Николай ми разказва и за бизнесът, в който иска да инвестира. Малко ресторантче в Несебър и пчелин с хубава вила на село. Малко, но качествено и се надява да проработи.

           „ Слизам от камиона и се прибирам в България! ”. Думите на Николай ми се струват толкова искрени и това след 4 години живот в тази огромна и силна държава. Дали от умората или от изминалото време, в очите на този човек виждам носталгия и блян към родината неща, които ме вдъхновяват и ме карат да си спомня колко прекрасен е домът ми и колко много причини имам да остана в България.                                                                                                                 

Автор: Моника Каменова Кошарова

М като Меденка.

Много интересно и обратно на много хора, аз не обичам мед. Дори не ми харесва да го гледам и само при мисълта колко наситено сладък е, отвръщам поглед и се обръщам към шоколада. В последно време майка ми казва, че любовта променяла хората. Клиширано изказване, но неуспорим факт е, че преди два дни направих най-вкусните меденки, които някога съм правила. Е да бяха ми първите, но както вече казах, първият път е винаги толкова вълнуващо. И сега това вълнение се прехвърли в главата ми. Дали идването на пролетта ме подтиква към нови начинания или наистина,когато човек изпитва нови емоции е по-мотивиран от всякога? Та дори този блог, който е съвсем нов, е плод на имено тази мотивация. Има ли нещо за Вас което отключва всичките Ви желания? Може ли нещо да Ви накара на 22 години да рисувате с пастели :)

V for vendetta

В тълковния речник, срещу думата вендета откриваме синоними като отмъщение и разплата. Безмилостно желание за мъст и справедливост изникват в моето съзнание, когато чуя тази дума. Още с финалните надписи на филмa „В като вендета”, вече можех да го определя като завладяващ и поглъщащ филм, съчетал в себе си героизъм, загадъчност и послание. Дали това желание за справедливост и отмъщение е изцяло лично, или е отмъщение на един цял народ задушаван от безсърдечността и алчността на управляващите.

Действието се развива години напред в бъдещето на тоталитарна Англия. „В като Вендета” разказва историята млада жена - Ийви Хамънд, която е спасена от почти сугурна смърт. Един маскиран терорист известен само като „В”спасява живота и. Изключително харизматичен и невероятно надарен в изкуството да бъде водач, да се бори и да убеждава, „В” започва революция, срещу тоталитарния режим, оковал английското общество в абсолютна безгласност.

Тази футуристична история се случва през 2040 г. в една мрачна и корумпирана Великобритания, където е установен тоталитарен режим. Младата Ийви  разкрива плановете на „В” и е силно смутена и объркана, но става негов главен съучастник. Героинята въплащава в себе си идеята за осъзнатата личност, открила нова истина за себе си и смисъла на живота си. „В” е образован и ексцентричен интелектуалец, който е посветен на това да освобождава сънародниците си от подтисничеството на режима, в който живеят. Но същевременно е безмилостен, отмъстителен, самотен и жесток,преследвач, търсещ отмъщение и лична вендета. Неустоимо харизматичен и обигран до жестокост в изкуството на битките и измамите, „В” всъшност е провокативен образ представящ човешкото желание за свобода. Главният герой нахлува в една от националните медии в Англия и излъчва в телевизионен ефир, една силна и завладяваща реч. Силата на думите и тяхната истинност превръщат един терорист, в герой, който разбира гласа на народа и е готов да го поведе към дълго лелеяната свобода. В стремежа си да освободи Англия от корупцията и покварата обхванали правителството, „В” осъжда тираничните държавни лидери и приканва съгражданите си да се присъединят към него в сенките на Парламента на 5 ноември – денят на Гай Фоукс. На този ден през 1605 г. Гай Фоукс е открит в един тунел под сградата на парламента с 36 бурета барут.Той и съучастниците му са организирали “Барутен преврат” в отговор на тиранията на правителството на Джеймс I. Гай Фоукс и поддръжниците му са обесени, разчекнати и разсечени на четири части, а планът им да свалят правителството така и не успява. В духа на техния бунт и в името на този ден, „В” се заклева да осъществи плана на Фоукс и да взриви сградата на парламента. Представен по този начин денят 5 ноември напомня за деня на страшния съд, денят в който всеки получава заслуженото и не би могъл да избегне съдбата си. Представата за този ден остава заключена в съзнанието на гражданите, а и в моето съзнание, като ден, който трябва да се помни и да се почита, защото той напомня на обществото, че най-ценното, което притежаваме е свобода.

Английското общество, живяло в тоталитарен строг режим и в абсолютен страх от правителството, във филма изглежда сякаш като кротко стадо, което победено чака физическа присъда, когато вече е духовно загинало. Наложен му е контрол чрез биологично оръжие, чиято жертва е и самият „В”. Сякаш възкръстнал от пепелта той повежда народа по пътя към спасението. Те вече имат водач, който не се страхува от нищо. Точно поради тази причина и Ийви претърпява метаморфоза, осъзнавайки, силата на собствения си дух.

Главният герой във филма не случайно остава загадка до края. Маската дава възможност както на обществото, така и на нас – зриителите да си изградим сами образа на героя. Той може да бъде за нас, какъвто пожелаем, невиждан красавец, грозен и деформиран, или дори не човек, а извънземно същество. В основата на този образ е идеята под лицето и посланието, което носи съзнанието. Отнова като антипод на материализираното правителство образът на „В” става безплътен, а това му дава дори силата на божество.

Така, този деформиран герой се превръща в основна заплаха за правителството и в единствен изход за обществото. Последната жертва на „В” е лекарката създала биологичното оръжие и съответно създала терориста – герой. В края на филма притихнало, правителството чака присъдата на своето собствено творение. Единствен страх за тоталитаризма, е неговата единствена, завършена рожба.

За и против смъртното наказание

За пореден път, провокирана от възложената ми задача,  отправям поглед към нашия свят и се опитвам обективно да разглеждам  едно развиващо се, глобално общество.  Живеем в един безотказен механизъм, в който всяка частица се стреми към съвършенството. Човек се ражда, расте и се развива. Физически и интелектуално се стреми към своя идеология, към свои цели и стандарт на живот.

Днес аз и моето поколение хора, вече живеем в една нова ера и пред очите ни човешката цивилизация разгръща своите възможности. Развиваме се в свят на световни и държавни организации, съюзи и учреждения, които се обединяват в мисията за едно по – добро общество.  И точно в този свят някой решава, че той е създателя, че в него е цялата сила и има право да отнема живот. Тези хора сякаш обезумели, забравят, че живота е дар и трябва да се цени. Независимо от подбудите си, били те политически, религиозни или лични, никой няма право да убива. Да осъждаш нечия постъпка е нормално, да искаш възмездие също, но в днешно време човешкият ум е достатъчно развит, за да намери подходящия начин за решаване на проблемите. Върховни съдилища, организации за защита на интелектуалната собственост, на свидетелите на престъпления, организаци за защита на животните, на потребителите, на природата и всякакви други защитни сили са достъпни за обикновения гражданин в днешно време.

Необходимо ли е да се връщаме към примитивния начин за оцеляване, да убиваме за да печелим облаги или лично отмъщение, да изтезаваме себеподобните си физически и психически, а в крайна сметка отново да сме с празни ръце? Всеки мой връстник  или всеки човек изобщо, би казъл, че има съд и там трябва да се решават  всички тези въпроси. Но минава, ден, два три и аз отварям сутрешният вестник за да разгледам новините.

Един наръгал с нож довчерашен приятел. Бил изгубил ума си от ревност. Друг пък убил жена си в яростен побой, а трети отнел живота на синът си. И ето как пред мен, в един модерен свят хората се избиват и след това ги съдят  сякаш са извършили по – просто престъпление. Тук идва въпросът: „Дали тези хора заслужават смъртно наказание?”

В България момче на двайсет години убива с нож свой познат, убива го от ревност и получава присъда за престъплението си. Седемнайсет години затвор и 100 000 лева глоба.  Дали тези пари ще върнат живота на момчето? Дали за седемнайсет години убиецът ще оцени живота или ще излезе от затвора като закоравял престъпник, който мрази дори слънцето над главата си ? Дали тези седемнайсет години ще утешат болката на една майка и гнева на един баща?  Този  човек , убил свой приятел, няма да спечели сърцето, на която и да е жена, но е отнел един живот напълно и е направил живота на много други хора непоносим. Според мен този човек заслужава да му бъде отнето най-ценното, а имено живота.

На 11.09.2001г  на другия край на земята за секунди бяха отнети хиляди човешки животи. Хиляди човешки съдби бяха прекъснати, заради фанатичните възгледи на ислямската организация Ал – Кайда. Всички виновници за смъртта на хората в Ню Йорк през онзи ден, заслужават смъртно наказание.

Можем да дадем още стотици примери за хора, чиито живот е отнет безмилостно, жестоко и без капка съвест. Когато казвам, че убийците заслужават смърт, се замислям дали тази жестокост не се заражда и в моята душа. И точно за това моля всеки, който осъжда моето мислене, честно да признае пред себе си... Ще проговори ли в него тази съвест, ако бъде убит негов близък?

„До живот” лежат много хора, в много затвори. В България буквално „лежат”, в едни големи стаи по 4 – 5 човека, като гимназисти на квартира. Разликата е само една – храната и телевизията за затворниците е безплатна. Имат двор имат работа, която не има коства много усилия имат и покрив над главата, покрив построен от данъкоплатците. Що за наказание е това? А едно дете расте без дом и родители, защото някой от онези безмозъчни лентяи в затвора е убил майка му и баща му . Друг  осъден и то не на смърт или до живот, стриктно и методично е изнасилвал, млади момичета, които ако по някаква случйност не е убил, след това стават проститутки.   Престъпления срещу личността ли са убийствата и изнасилванията, или престъпления срещу човечеството ? Това са престъпления срещу онзи свят, който се стреми към съвършенството, светът, в който всеки мечтае да живее.

Още една гледна точка изниква в съзнанието ми и ме обърква -  като убиваме престъпниците пестим пари, защото убийците и рецидивистите не заслужават доживотна издръжка. Тоест, да ги убиваме за да не хабят парите на данъкоплатците? Погледнато от такъв ъгъл, екзекуцията е истински цинизъм. Да ги убиваме, не защото искаме да ги накажем, а защото ни ядат от парите. И вследващия момент си мисля, че някои престъпления са толкова жестоки и извършителите им далеч не заслужават бърза и безболезнена смърт.

Иска ми се да вярвам, че в затвора злосторниците осъзнават греховете си и стават хора. Опростимият,  осъзнат и подлежащ на разкаяние грешник, заслужава живота му да бъде помилван. Но горчивата истина е, че малко са хората в реалния живот, които осъзнават живота си, както героят на Никола Вапцаров осъзнава своите грехове в „Песен за човека”.

„И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може..." „

Малко са хората, които в затвора преосмислят живота си и разбират грешките си. Тези хора според мен заслужават пощада и нова възможност да градят живот с ценности и идеали, вместо да сеят смърт и разруха. Осъзнатият грешник би станал най-добрия учител. Но дори Въпцаров няма милост за убиеца. Да неговият герой се е пречистил и песента е неговата най-чиста изповед, но той умира. Убит от справедливостта, чиято жестокост няма как да бъде осъдена.

„Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.”

Ако сега обърнем внимание на убийството по невнимание или по грешка, на публиката ще и се стори смешно предполагам, защото „убийство по грешка” звучи потресаващо и почти невъзможно. Да така звучи, но преди няколко дни момиче на 22 години загина „по грешка” в кв. Студентски град в София. Шофьор на маршрутно такси направи грешка при изпреварване и блъсна девойката, отне живота на едно момиче. Това можеше да съм аз, можеше да бъдете Вие.

Не искам шофьорът да  бъде осъден на смърт. Той не я е убил съзнателно, не е имал желание да го направи и не е бил подбуден от фанатични помисли. Тази небрежност, обаче ме кара да мисля, че това е човек, който никога не се е замислял колко ценна е всяка глъдка въздух. Животът е безценен, той няма цена, не може да се разменя. Животът няма начало, няма край, ние сме негово продължение. Животът не идва, не си отива, той е навсякъде.  Тогава какво остава, как трябва да съдим този човек или друг, който отнема живот по невнимание? Има върховни съдилища, препълнени с умни хора, изчели хиляди книги, нека помислят заедно и да съдят честно. Да отнемат свободата или живота или материалното, но справедливо и категорично.

За и против смъртното наказание. И двете, защото е трудно да разберем къде е границата между милосърдието и безскрупулната жестокост. Трудно ми е на двайсет и две години да знам и да съм убедена, че някой заслужава да умре, защото е извършил зло деяние... Трудно ми е, но го знам „В съда не потупват по рамото, а го осъждат на смърт.” Едва когато всички хора достигнат до онзи етап от развитието си, в който да осъзнават ценността на живота, едва тогава смъртното наказание ще изгуби смисъл на приложение. Едва тогава този безотказен механизъм, в който живеем ще работи оптимално по пътя към съвършенството.

Моника Кошарова

Идеята да си направя блог дойде много внезапно. Просто изпълнявах заданията, които ми възлагат в университета. В крайна сметка реших, че това е удачен и най-вече удобен начин да обсъждам с хора темите, които ме вълнуват. Тук ще публикувам накои от нещата, които "гениалният ми ум" сътворява и всеки от Вас мои бъдещи читатели има правото да ме критикува и окуражава, в каквато степен сметне за необходимо :) Надявам се моето пространство да е уютно и полезно за Вас.