За и против смъртното наказание

За пореден път, провокирана от възложената ми задача,  отправям поглед към нашия свят и се опитвам обективно да разглеждам  едно развиващо се, глобално общество.  Живеем в един безотказен механизъм, в който всяка частица се стреми към съвършенството. Човек се ражда, расте и се развива. Физически и интелектуално се стреми към своя идеология, към свои цели и стандарт на живот.

Днес аз и моето поколение хора, вече живеем в една нова ера и пред очите ни човешката цивилизация разгръща своите възможности. Развиваме се в свят на световни и държавни организации, съюзи и учреждения, които се обединяват в мисията за едно по – добро общество.  И точно в този свят някой решава, че той е създателя, че в него е цялата сила и има право да отнема живот. Тези хора сякаш обезумели, забравят, че живота е дар и трябва да се цени. Независимо от подбудите си, били те политически, религиозни или лични, никой няма право да убива. Да осъждаш нечия постъпка е нормално, да искаш възмездие също, но в днешно време човешкият ум е достатъчно развит, за да намери подходящия начин за решаване на проблемите. Върховни съдилища, организации за защита на интелектуалната собственост, на свидетелите на престъпления, организаци за защита на животните, на потребителите, на природата и всякакви други защитни сили са достъпни за обикновения гражданин в днешно време.

Необходимо ли е да се връщаме към примитивния начин за оцеляване, да убиваме за да печелим облаги или лично отмъщение, да изтезаваме себеподобните си физически и психически, а в крайна сметка отново да сме с празни ръце? Всеки мой връстник  или всеки човек изобщо, би казъл, че има съд и там трябва да се решават  всички тези въпроси. Но минава, ден, два три и аз отварям сутрешният вестник за да разгледам новините.

Един наръгал с нож довчерашен приятел. Бил изгубил ума си от ревност. Друг пък убил жена си в яростен побой, а трети отнел живота на синът си. И ето как пред мен, в един модерен свят хората се избиват и след това ги съдят  сякаш са извършили по – просто престъпление. Тук идва въпросът: „Дали тези хора заслужават смъртно наказание?”

В България момче на двайсет години убива с нож свой познат, убива го от ревност и получава присъда за престъплението си. Седемнайсет години затвор и 100 000 лева глоба.  Дали тези пари ще върнат живота на момчето? Дали за седемнайсет години убиецът ще оцени живота или ще излезе от затвора като закоравял престъпник, който мрази дори слънцето над главата си ? Дали тези седемнайсет години ще утешат болката на една майка и гнева на един баща?  Този  човек , убил свой приятел, няма да спечели сърцето, на която и да е жена, но е отнел един живот напълно и е направил живота на много други хора непоносим. Според мен този човек заслужава да му бъде отнето най-ценното, а имено живота.

На 11.09.2001г  на другия край на земята за секунди бяха отнети хиляди човешки животи. Хиляди човешки съдби бяха прекъснати, заради фанатичните възгледи на ислямската организация Ал – Кайда. Всички виновници за смъртта на хората в Ню Йорк през онзи ден, заслужават смъртно наказание.

Можем да дадем още стотици примери за хора, чиито живот е отнет безмилостно, жестоко и без капка съвест. Когато казвам, че убийците заслужават смърт, се замислям дали тази жестокост не се заражда и в моята душа. И точно за това моля всеки, който осъжда моето мислене, честно да признае пред себе си... Ще проговори ли в него тази съвест, ако бъде убит негов близък?

„До живот” лежат много хора, в много затвори. В България буквално „лежат”, в едни големи стаи по 4 – 5 човека, като гимназисти на квартира. Разликата е само една – храната и телевизията за затворниците е безплатна. Имат двор имат работа, която не има коства много усилия имат и покрив над главата, покрив построен от данъкоплатците. Що за наказание е това? А едно дете расте без дом и родители, защото някой от онези безмозъчни лентяи в затвора е убил майка му и баща му . Друг  осъден и то не на смърт или до живот, стриктно и методично е изнасилвал, млади момичета, които ако по някаква случйност не е убил, след това стават проститутки.   Престъпления срещу личността ли са убийствата и изнасилванията, или престъпления срещу човечеството ? Това са престъпления срещу онзи свят, който се стреми към съвършенството, светът, в който всеки мечтае да живее.

Още една гледна точка изниква в съзнанието ми и ме обърква -  като убиваме престъпниците пестим пари, защото убийците и рецидивистите не заслужават доживотна издръжка. Тоест, да ги убиваме за да не хабят парите на данъкоплатците? Погледнато от такъв ъгъл, екзекуцията е истински цинизъм. Да ги убиваме, не защото искаме да ги накажем, а защото ни ядат от парите. И вследващия момент си мисля, че някои престъпления са толкова жестоки и извършителите им далеч не заслужават бърза и безболезнена смърт.

Иска ми се да вярвам, че в затвора злосторниците осъзнават греховете си и стават хора. Опростимият,  осъзнат и подлежащ на разкаяние грешник, заслужава живота му да бъде помилван. Но горчивата истина е, че малко са хората в реалния живот, които осъзнават живота си, както героят на Никола Вапцаров осъзнава своите грехове в „Песен за човека”.

„И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе

бесило.

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

А може, по-иначе може..." „

Малко са хората, които в затвора преосмислят живота си и разбират грешките си. Тези хора според мен заслужават пощада и нова възможност да градят живот с ценности и идеали, вместо да сеят смърт и разруха. Осъзнатият грешник би станал най-добрия учител. Но дори Въпцаров няма милост за убиеца. Да неговият герой се е пречистил и песента е неговата най-чиста изповед, но той умира. Убит от справедливостта, чиято жестокост няма как да бъде осъдена.

„Нататък е ясно. Въжето

изкусно

през шията, после

смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.”

Ако сега обърнем внимание на убийството по невнимание или по грешка, на публиката ще и се стори смешно предполагам, защото „убийство по грешка” звучи потресаващо и почти невъзможно. Да така звучи, но преди няколко дни момиче на 22 години загина „по грешка” в кв. Студентски град в София. Шофьор на маршрутно такси направи грешка при изпреварване и блъсна девойката, отне живота на едно момиче. Това можеше да съм аз, можеше да бъдете Вие.

Не искам шофьорът да  бъде осъден на смърт. Той не я е убил съзнателно, не е имал желание да го направи и не е бил подбуден от фанатични помисли. Тази небрежност, обаче ме кара да мисля, че това е човек, който никога не се е замислял колко ценна е всяка глъдка въздух. Животът е безценен, той няма цена, не може да се разменя. Животът няма начало, няма край, ние сме негово продължение. Животът не идва, не си отива, той е навсякъде.  Тогава какво остава, как трябва да съдим този човек или друг, който отнема живот по невнимание? Има върховни съдилища, препълнени с умни хора, изчели хиляди книги, нека помислят заедно и да съдят честно. Да отнемат свободата или живота или материалното, но справедливо и категорично.

За и против смъртното наказание. И двете, защото е трудно да разберем къде е границата между милосърдието и безскрупулната жестокост. Трудно ми е на двайсет и две години да знам и да съм убедена, че някой заслужава да умре, защото е извършил зло деяние... Трудно ми е, но го знам „В съда не потупват по рамото, а го осъждат на смърт.” Едва когато всички хора достигнат до онзи етап от развитието си, в който да осъзнават ценността на живота, едва тогава смъртното наказание ще изгуби смисъл на приложение. Едва тогава този безотказен механизъм, в който живеем ще работи оптимално по пътя към съвършенството.