Моята любовна лирика

ЛЮБОВ И ЛУДОСТ

Поляни дивни,нимфи и слънца
безброй звезди, цветя, лъчи.
Те скрити са в нашите сърца
и отражение на тез мечти.

Безумна райска красота
е сътворила думата любов.
Издига робът кралска висота
и чува се безсилен зов.

В таз малка дума,колко сила има
изящество и нежна грубост.
Тя от човека всяка болка взима
любов е тя,любов и лудост...

Силует

Красива,тиха нежна стая

Безумно тихо,силует стои.

Но кой е,как да го позная?

Безумно тихо, ала как шуми...

 

В таз красива,тиха стая

видях сега,че хаос цари,

а кой е силуета,пак не зная

той всичко в мене изгори..

 

Да,ти си бил.О,как не те познах?

Върви си бързо и не се обръщай...

Една мечта си,аз разбрах

сърцето ми отново не поглъщай...

КРАСИВ РОМАН 

 

Часовник стар,вървял през вековете

брои секундите още не изтекли.

А с думите събрани в редовете,

един на друг душите си са врекли...

       

Двама герои на красив роман, 

забравени в книга тайна, 

на някой стар,затрит таван, 

блести любов,така сияйна. 

Живеят двама в любов стихийна, 

опиянени в своята вечна страст. 

Заключени в любов килийна, 

забравят,че са в чужда власт... 

В романтичният затвор живеят, 

щастливи са, с часовник спрял. 

Разкошни песни за любов ти пеят.. 

обичат те, а ти не си успял...

ОБИЧАМ ТЕ

 

Обичам те,но как да призная

и как да погледна в очите ти.

В погледа как да позная,

дали са с мене мечтите ти..

 

Защо да не са днес за тебе,

всички мои въздишки горящи.

Защо да не са пак за тебе,

сълзите в очите блестящи.

 

Кажи,моля те,аз не разбирам,

и плача в безкрайната нощ.

Сълзите горещи събирам,

Аз вярвах в тяхната мощ.

Там 

Там под парещото слънце,

под нежните му парещи лъчи,

усетих мъничкото зрънце,

любов в твоите очи.

В морския  сън тъй безкраен,

реалност любовта ни била е.

И в морския залез потаен,

сърцето ми твойто желае.

Отново в делника мрачен и сив,

аз се връщам любовта да потърся.

А  твоя поглед безмерно красив,

Щом срещна така ме разтърсва.

Как искам и как се надявам,

на морския бряг, безмилостно сам,

с тебе аз днес да избягам 

и да останем завинаги там.

Мълва за самотата.

-Защо ти сама си отново?

Самотна е в теб самотата.

Наричаш ти старото ново.

Страх в теб се таи от мълвата.

-Мълва? Че съм просто различна?

Че сълзите си аз не показвам?

Че любовта ми е тъй безразлична?

И нечувани притчи разказвам?

-Мълвата, че вовеки сама си!

Че студено е в тебе сърцето!

Че заключила в килера срма си!

Че от теб е човешкото взето!

-Е какво? Нали не боли!

Не умира от хули душата!

Нали не плача когато вали!

Нищо лошо не е самотата.

Ти

Ти ме докосваш нежно с очи.

Този поглед остава завинаги парещ.

Този поглед оставя снежни лъчи.

С него докосваш, с поглед изгарящ.

Твойто мълчание ехти в планините,

и впива се в мен със стрели от кристали.

Кристални реки и плачът в равнините,

и  всичко си ти и теб са познали.

Теб всички познават как докосваш с очи.

Как живееш в небето и във всички води.

Ти правиш студени горещи лъчи.

Как твойто съзнание в мен се роди?

Восък.

Модел от восък - студено лице,

И безмилостен поглед суров.

Изваени тънки и бледи ръце,

И ето го човека готов.

Така творецът с безумен замах,

Направил топящи се хора,

Но нямало нищо човешко в тях,

а за него останал позора.

Искал да бъдат съвсем като живи,

Света с восъчна мощ да разбие,

Искал да бъдат безмерно щастливи,

Но сърцето от восък не бие!